Имащият непознание крачеше бавно. Високопарно изискан. Беше от така наречената категория „нискодвижен дългуч”. Нечуваната разгадаемост го караше да крачи тайно, на едно място. Търсейки познанието.
Снишаваше се, издължаваше шия като щраус и потъваше в тайната, която не се осмеляваше да има и носи. Нали затова беше „дългуч”?! Вдигнал я високо – никога не я опозна.
А тя му се присмиваше! Нали нямаше цена? И нямаше как да бъде купена. С една дума – ”тайна” – неоценена и недооценявана. Носеща идеи, които така и не се допираха до низките хорица, макар другите да ги ласкаеха, пудреха, галеха и наричаха: „гении”, което си беше по-лигаво и от пътеката на охлюв.
Дългото му палто скриваше изкривени мисли. А те все на едно място блуждаеха, защото ако тръгнеха нанякъде, можеха да го препънат.
И как да достигнат познанието?!
Имаше и такива, на които нискодвижният дългуч искаше да прилича, дето също си стояха на място. Други се движеха около тях – тихо и велико – да не прекъсват мъдростта да влезе, и да се настани трайно отвъд столовете и масите на библиотеката, станала хранилище на познанието. И колкото и да искахме да я опознаем, часовникът на времето изтичаше. После започваше да цъка, според това, коя година се отмерваше. Ставаше безшумно. Накрая очите започваха да го изпускат. То съществуваше извън тях и нас. И все не беше достатъчно да достигнем края на знанието.
„Защото краят не съществуваше!”
„ Защото краят не можеше да бъде измерен!”
„ Защото то беше познание отвъд края!”
Нискодвижният дългуч, като имащият непознание, потупа старата книга, която цял живот четеше и носеше, и се изкашля, сякаш преди излизане на трибуна. Прах се разнесе из въздуха.
„ Ето това е!” – помисли си той.
И продължи да крачи на едно място, неосмелил се да тръгне след познанието.