Той обича думите. И те капят ли капят от устата му. Като летен дъжд, след който не остава спомен. Думите за него нямат тежест. Той умело жонглира с тях, премятайки ги от ръка в ръка, без да се притеснява, че ако изпусне някоя, тя може да се нарани. Думите за него нямат цвят и форма. Като парчета пластелин. Играе си с тях, смесва ги, мачка ги. Създава различни форми и нови цветове, а накрая ги захвърля в някой шкаф.

        Той обича да общува. Словопрахосникът бързо се сближава с други словопрахосници. И те заедно сипят дума след дума. Словото пада от устата им като семе, след което няма да поникне нов живот. Техните думи са като необрани плодове на дърво, които падат на земята и отделят в почвата своите гнилости.

        Погледът на словопрахосникът обръща внимание на детайлите. Но не на тези малки неща, които карат света да се движи и развива и които създават ефекта на пеперудата, а на незначителните събития, които не биха променили по никакъв начин хода на историята. Той обича да обсъжда точно тях.

       Словопрахосникът никога не успява да опознае собствената си същност. Той дори няма време за това. Защо да дълбае навътре в себе си, когато може да върви по своя път, оставяйки следи от умъртвени думи?